500 лева 1942 година или коя е Евдокия Георгиева Ковачева ?

Историята на Евдокия Георгиева Ковачева, която украсява банкнотата от 500 лева, е вълнуваща и изпълнена с неочаквани обрати. Тя е родом от село Дивля, Пернишки окръг, а портретът ѝ, облечена в традиционна българска носия, се запечатва в съзнанието на българите за поколения напред.

Снегът беше натрупал дебела покривка в нощта срещу Васильовден. В Кукувичарската махала на село Дивля сурвакарите се появиха едва към четири часа сутринта. Облечени в ярки костюми и маски, младите мъже съживиха зимната утрин с веселите си танци, звънците и свирките, които огласяха цялото село. Те сурвакаха и се шегуваха със селяните, докато не стигнаха до мегдана, където започна голямото сурвакарско хоро.

Следобедът носеше нови емоции – започваше общоселското хоро. Евдокия и майка й тръгнаха от махалата си към центъра на селото. Вървяха около три километра, привлечени от ехото на музиката, която вече се чуваше отдалече – тъпанът на Славчо бумтеше с дълбоки удари, а кларинетът на Гошо извиваше звучни мелодии. Евдокия, облечена в своята черна казмирена сая, украсена с четири сърми на ръкавите, беше най-голямата от трите дъщери на семейството. Тя помагаше на майка си да въртят имота, а понякога шиеше рокли на своите връстнички – умение, което придоби в Земеделското училище в селото. Баща ѝ, който строеше къщи в градовете, не позволи семейството му да тъне в мизерия. Той дори е спестил пари за да ѝ се ушие моминската сая – истинско произведение на изкуството.

Моментът настъпи, когато Евдокия и майка ѝ приближиха къщата на баба Лена Папуджийска. Изведнъж, трима непознати мъже с фотоапарати се появиха пред тях. Те изглеждаха различни от местните, а единият от тях, рус красавец с бенка на лицето, се приближи до тях с усмивка.

– Стринке, може ли да снимам момичето? – попита той майката на Евдокия с уважение.

Майка ѝ се усмихна, леко изненадана, но се съгласи.

– Е, па може – отвърна тя с добродушен тон.

Фотографите се наредиха около Евдокия и я заснеха няколко пъти, край ореха в градинката на баба Лена. Русият фотограф ѝ обеща с ентусиазъм:

– От снимките ще ти изпратя, госпожице, и знай, ти в целия свят ще се прославиш!

Младата Евдокия не обърна особено внимание на думите му. С мисли за Асен, момчето, което харесваше, тя се отправи към хорото, където я очакваше най-голямата веселба. Селото се събра на мегдана, хорото беше пъстро и многолюдно, все пак селото е голямо има над 300 къщи, 16 махали и 14 кръчми – Дивля кипеше от живот. Тримата фотографи продължаваха да се навъртат край Евдокия през целият ден, като коментираха:

– Каква българка е само, нали, нали? – прошепваха те помежду си.

Минаха месеци. Един ден, докато Евдокия жънеше пшеница на нивата в „Смировско“, при нея дотича младо момче – Крумчо, синът на братовчед ѝ Стамен.

– Лельо, лельо! Ела да се видиш на новите 500 лева! Татко ги има!

Евдокия не можеше да повярва на очите си. Как така? На пари? Вечерта цялата махала се събра на малкия мегдан, за да я поздравят. Хората я гледаха с възхищение – не всеки ден момиче от тяхното село се появяваше на банкнота! Евдокия стоеше смирена, но в същото време не можеше да скрие удивлението си. Въпреки това, тя продължи да си задава въпроса: „Как така на пари да ме има? Боже мой, колко души всеки ден ще ме поглеждат?“

Когато ѝ дадоха банкнота, тя я погледна внимателно. Усмихна се, забелязвайки, че вместо нейните обеци на щипки, художникът беше нарисувал монети – вероятно, за да изглежда по-традиционна, все едно има пендари на ушите си. Щипките на косата ѝ също липсваха, но това само придаваше още повече елегантност на образа.

Много години по-късно, Евдокия вече на 60 години и живее при сина си Венцислав в Радомир. Беше пенсионерка, грижеше се за внуците си – Евиана, която беше шестокласничка, и Асен, който беше на четири години. Всяко лято обаче тя се връщаше в родната си Дивля, където в къщата на съпруга ѝ Асен имаше специално място за спомените. В една от стаите висеше рамка с банкнотата от 500 лева – символ на младостта и историята, която никога нямаше да бъде забравена.

Евдокия се усмихваше на образа си върху банкнотата. Въпреки, че годините бяха минали, лицето й продължаваше да носи светлината и силата на онзи ден, когато случайни снимки в село Дивля я направиха част от българската история.

Изпозвани материали:

"Шарени Хартийки", Е-вестник "За Перник"